За лъжите на „бежанците“ – история от първо лице

За лъжите на „бежанците“ – история от първо лице

Джихадистът Мохамед Далил, извършил самоубийствения бомбен атентат в германския град Ансбах, бил много притеснителен и плах човек – това споделя журналистката Теодора Асенова. В края на 2013 г. тя прави две интервюта с него за БНТ, кадри от които бяха излъчени днес по националната медия. Същевременно, обаче, негов съсед в Германия го определя като човек, склонен да лъже.

В телефона на плахия сириец след атентата е открит запис, от който става ясно, че той се заклел във вярност към лидера на „Ислямска държава“. Появи се и информация, че се е сражавал за радикалните ислямисти в Сирия, преди да започне „бежанския му път“ за Западна Европа. Минал и през България, където останал почти година.

Толкова за фактите. Дали Далил е плахият сириец, който, избягал най-накрая от ужасите на войната, вместо да оцени свободната земя, се е превърнал в джихадиста Мохамед? Или просто през лятото на 2013 г. в България е влязъл радикален ислямист, наметнат с овча кожа?

За лъжите на „бежанците“ ми беше думата.

Ето и моят разказ от първо лице за една трагична лъжа.

През юни, 2014 г. записах историите на няколко кандидати за убежище в приемателния център в Харманли. Тъкмо подготвях дебютната си книга и в медиите не липсваха тъжни кадри от т.нар. бежански центрове. Та в Харманли него ден нямаше кой знае колко желаещи да разкажат своята история, още повече като чуха, че ще стане част от книга. Можеше, но анонимно. Един млад мъж обаче не се притесни, напротив. Това, което ми предаде преводача, бе покъртително – палестинец, второ поколение бежанец в Сирия, губи съпругата си при нападение на ислямистите. Жената изчезнала безследно при бомбардировка. Къщата е разрушена. След време той решава да бяга с двегодишния си син.

Спомням си, че тогава преводачът /сириец, живеещ от 30 години в България/, измърмори, че нещо не е както трябва. Не му обърнах внимание, защото в този момент влезе сирачето – тъжно, сополиво момче, с дрешки, които видимо не му бяха по мярка. Разликата във възрастта с моя син беше точно два дни и съвсем наскоро палестинчето бе имало рожден ден. Отидох у дома, събрах в една чанта новите дрехи, подарени на момчето ми за рождения ден, още една торба с лакомства, и ги дадох на сирачето. После разказах историята и други хора от Харманли помогнаха.

Минаха месеци и срещнах бащата в автобуса за Хасково. Учудих се, че още е в България – той имаше планове да ходи в една от скандинавските страни, вече не си спомням коя. Пишеше на доста скъп таблет и се оплака, че не му давали още статут.

И скоро разбрах защо. Покъртителната история за страдалеца вдовец рухнала на пух и прах. Оказало се, че майката не е отвлечена, още по-малко наранена или убита, а е жива и здрава и се намира в арабска страна. Двамата си комуникирали. Просто чакали /явно/ възможността за събирането на семейството, както повеляват европейските закони. Последното, което неофициално разбрах, бе, че „вдовеца“ е напуснал центъра и му е отказан статут – има само хуманитарен такъв.

Край на историята.

Не е трудно за един творец да сложи /честно за себе си/ изрисувана от друг картина за свят на житейския тезгях. Не е трудно и да бъде доверчиво наивен, ако щете. Аз бях.

Днес умишлено не питам какво е станало с другите ми „истории“. Измислени трагедии услужливо се използват като трамплин за евентуален безпроблемен достъп по пътя за някъде. И докато „вдовеца“ беше бърборко, то изтръпвам при мисълта за други, които са тренирани и знаят как да мълчат.

За да не сбъркат версиите.

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Cancel reply

Последни публикации